В интересни времена като настоящите често цитираме Петко Славейков. Но не някоя от много народни пословици, които писателят събира и документира, като например шеговитото "Ако би се яло, то не би висяло".
Най-често цитираме "Не сме народ, а мърша".
Искрено вярваме, че в тази кратка фраза е събрана цялата мъка на българския народ и, още по-лошото, смятаме, че дядо Славейков я е написал, наистина визирайки цялата българска нация. Макар че в кратичкото стихотворение наистина се откриват някои общи черти, то не е сътворено за целия ни народ.
Не е учудващо, че виждаме нещо от себе си в общия глас "Аз не зная! Аз не мога" или пък в "Само знаеме и можеме, и щеме едни други злобно да се ядеме...".
Само че поводът Петко Славейков да се възмути дотолкова от сънародниците си е един и е съвсем конкретен. Той идва през пролетта на 1875 г., когато България още е под Османско владичество, а в Цариград е свикано годишно събрание на българското читалище.
Институцията е от изключително значение за българската култура и възрождение, само че на събранието присъстват обидно малко хора и никой не желае да поеме ръководството.
Преди да стигнем до написването на стихотворението, трябва да отбележим, че това не е нов проблем за читалището.
Историкът доц. Велислав Велев в свой научен труд внимателно изследва динамиката в цариградското ни читалище и подчертава, че там никога не е царяло единодушие и разбирателство. Често амбициите и себелюбието надделяват над народната кауза.
И все пак Славейков е стъписан от възцарилото се безхаберие.
В своя статия за "Нашето читалище" той пише: Гледахме и нямаше кого да изберем; избрахме и нямаше кой да приеме! Писателят не вижда само организационен провал, той вижда провал на каузата за просвещение и евентуално освобождение на България.
Афектиран, сяда и пише "Не сме народ, а мърша" и стихотворението излиза на 12 април 1875 г. във вестник "Напредък".
Петко Славейков няма как да подозира колко извадени от контекста ще са думите му по-късно.
Той е гневен, че българите в Цариград сами отказват да работят за каузата, наречена "България", не е гневен на всички българи и навсякъде. Освен това авторът почти веднага получава не по-малко категоричен отговор, отново под формата на стихотворение.
На 3 май във вестник "Век" анонимен автор репликира "Сме народ, а не са мърша...".
Поетът без име припомня, че България все още е под чуждо владичество и че въпреки това се бори за съществуването си. "Сме народ - с история, гръбнак и вяра...", пише още той. И отново задочният спор между Славейков и анонимния му колега са фокусирани върху точен отрязък от време.
Освобождението, периодът след него и особено социалистическият режим оставят на заден план точно "Не сме народ, а мърша" и не е изключено стихотворението да беше отишло в забвение.
За щастие думите на дядо Славейков не са забравени, за съжаление обикновено се използват напълно не на място.
Като например във вестник "Дума" от 2014 г. в статия на Велко Вълканов, в която той заявява, че "Наличието на мърша у нас е несъмнено". След това натоварва Славейковите стихове с политика и злободневни брътвежи, с каквито ги товарят и други, споменаващи цитата.
Затова и собственият живот, който фразата живее, не е задължително положителна вест.
Петко Славейков пише думите си с надеждата да промени българския народ. Ние ги казваме, сякаш положението отдавна е безнадеждно.
