"Не сме народ, а мърша"- 150 години цитираме Славейков, без да знаем защо е бесен

Собственият живот, който фразата живее, не е задължително положителна вест Снимка: ИИ изображение, генерирано с ChatGPT
Собственият живот, който фразата живее, не е задължително положителна вест
Чуй статията
Аудио от изкуствен интелект

В интересни времена като настоящите често цитираме Петко Славейков. Но не някоя от много народни пословици, които писателят събира и документира, като например шеговитото "Ако би се яло, то не би висяло".

Най-често цитираме "Не сме народ, а мърша".

Искрено вярваме, че в тази кратка фраза е събрана цялата мъка на българския народ и, още по-лошото, смятаме, че дядо Славейков я е написал, наистина визирайки цялата българска нация. Макар че в кратичкото стихотворение наистина се откриват някои общи черти, то не е сътворено за целия ни народ.

Не е учудващо, че виждаме нещо от себе си в общия глас "Аз не зная! Аз не мога" или пък в "Само знаеме и можеме, и щеме едни други злобно да се ядеме...".

Само че поводът Петко Славейков да се възмути дотолкова от сънародниците си е един и е съвсем конкретен. Той идва през пролетта на 1875 г., когато България още е под Османско владичество, а в Цариград е свикано годишно събрание на българското читалище.

Институцията е от изключително значение за българската култура и възрождение, само че на събранието присъстват обидно малко хора и никой не желае да поеме ръководството.

Преди да стигнем до написването на стихотворението, трябва да отбележим, че това не е нов проблем за читалището.

Историкът доц. Велислав Велев в свой научен труд внимателно изследва динамиката в цариградското ни читалище и подчертава, че там никога не е царяло единодушие и разбирателство. Често амбициите и себелюбието надделяват над народната кауза.

И все пак Славейков е стъписан от възцарилото се безхаберие.

В своя статия за "Нашето читалище" той пише: Гледахме и нямаше кого да изберем; избрахме и нямаше кой да приеме! Писателят не вижда само организационен провал, той вижда провал на каузата за просвещение и евентуално освобождение на България.

Афектиран, сяда и пише "Не сме народ, а мърша" и стихотворението излиза на 12 април 1875 г. във вестник "Напредък".

Петко Славейков няма как да подозира колко извадени от контекста ще са думите му по-късно.

Той е гневен, че българите в Цариград сами отказват да работят за каузата, наречена "България", не е гневен на всички българи и навсякъде. Освен това авторът почти веднага получава не по-малко категоричен отговор, отново под формата на стихотворение.

На 3 май във вестник "Век" анонимен автор репликира "Сме народ, а не са мърша...".

Поетът без име припомня, че България все още е под чуждо владичество и че въпреки това се бори за съществуването си. "Сме народ - с история, гръбнак и вяра...", пише още той. И отново задочният спор между Славейков и анонимния му колега са фокусирани върху точен отрязък от време.

Освобождението, периодът след него и особено социалистическият режим оставят на заден план точно "Не сме народ, а мърша" и не е изключено стихотворението да беше отишло в забвение.

За щастие думите на дядо Славейков не са забравени, за съжаление обикновено се използват напълно не на място.

Като например във вестник "Дума" от 2014 г. в статия на Велко Вълканов, в която той заявява, че "Наличието на мърша у нас е несъмнено". След това натоварва Славейковите стихове с политика и злободневни брътвежи, с каквито ги товарят и други, споменаващи цитата.

Затова и собственият живот, който фразата живее, не е задължително положителна вест.

Петко Славейков пише думите си с надеждата да промени българския народ. Ние ги казваме, сякаш положението отдавна е безнадеждно.

Седмичен бюлетин

Задоволи любопитството си по най-удобния начин — най-интересните статии директно в пощата ти.

Най-четените